Овцевъдството в България има традиции. До разформироването на фермите в бившите ТКЗС ние притежавахме уникален генофонд, като само аборигените породи и от родия наброяваха над 15. С малки изключения всички породи бяха отечествени плод на дълъг период на селекция.

В тънкорунното (вълнодайно) овцевъдство се постигнаха високи резултати по среден настриг и качества на вълната, която задоволяваше почти 80% от нуждите на текстилната промишленост. Типични за тези породи овце са районите в Североизточна България, част от Дунавската равнина и Тракийската низина.

Косбредното овцевъдство обслужваше част от нуждите на текстилците за производство на висококачествени вълнени тъкани. В комбинираните направления (месо-мляко, мляко-месо) се утвърди Цигайската порода отлично приспособима към полупланинските и планинските райони на цялата страна.

Млечно овцевъдство се формираше предимно на базата на Плевенската черноглава, Старозагорската, Маришката

и вносните - Източнофризийска и Аваси, като последните две се използваха предимно при създаване на стада от млечни кръстоски. Преминаването на почти 97% от националното стадо в частния двор до известна степен запази районирането на породите, но последвалото масово кръстосване на Тънкорунно и Цигайско направление с млечни породи кочове нанесе сериозни щети на породния състав в овцевъдство. Липсата на търсене на кочове от специализираните породи и масовото преминаване на естествено покриване при овцете нанесе щети, като тепърва ще се отчетат.

Както и в говедовъдството, но в значителна степен по-силно се отрази в овцевъдство стагнацията на пазара.

Частните стопани все още не отчитат ефекта, който биха имали при отглеждане и развъждане на чисти породи овце или техните висококръвни кръстоски характерни за даден район.