Актуални агро новини.Историята на земеделието казва „да“ на географията, на смисъла от районирането му.

Местните сортове и породи и преработените традиционни храни се нуждаят от конкретни мерки и опростен начин за среща с пазара. А географията на районите у нас - от прочит. Тези истини се повтарят преди всеки мандат. Преди всеки сезон. Преди всеки опит да се накичим и демонстрираме българското: с изложения, демонстрации, семенари, симпозиуми. Но резултатите от десетгодишния субсидиен маратон, в който „пробягахме" над 10 милиарда субсидии директни плащания и над 6.4 млд.лв по ПРСР алармират, че географията и даровете на районите не бяха добре отчетени и целите до голяма степен се разминаха с резултатите. Селските райони не се вдигнаха, обезлюдяването и скъсването на пъпната връв на българина със земята се затвърди, земеделието се дисбалансира, субсидията стана цел на живот, не помощно средство за фермерите. Много фалираха. Това не просто помпа страх във въпроса: какво правим когато субсидиите свършат и когато и Новата селскостопанска политика отчете териториалната ни отпадналост, неконкурентноспособност и обезлюденост в Европейската география на земеделието. Това поставя прост въпрос за систематичната грешка - липса на национална стратегия и съобразяване с районната специфика на ресурсите ни. За нуждата от пряка среща с онези, които пазят традиционни български рецепти и производства и искат да произвеждат традиционни суровини, съобразени с климата, горите, земята, архитипа и народния гении... точно в определена територия. Както при фолклора замръзваме в умилително-носталгична поза стане ли дума за автентичен събор, танц, бабина ракла, така „козируваме" показно пред някои традиционни дарове и гозби като брежанския кестен, зеленото сирене от с. Черни вит, Тетевенско, месото от Източнобалканското прасе, Куртовска розова капия...Те обаче не са препарирана хубост от отминал период, изложена в Музея на носталгичното земеделие. Или поне не трябва да ги превръщаме в това. Те са продукти, зад които стоят един, двама или няколко преносители, конкретни лица от конкретен район, които пазят умението на традиционното производство. Първото, което им е нужно е улеснена среща с пазара, второто: премахване на целия куп от административни рестрикции, които ги догонват предварително , за да се избегне последствения контрол. И в крайна сметка ги отказва, загубили се в лабиринтите на Наредба 26, например. Там могат да се загубят дори самите и автори, и изпечени юристи...
Вносът вилнее из България. Целият ни преработвателен сектор зависи от вноса, местните производители се чувстват рестриктирани. А прочитът на изискванията на Общата Европейска политика вместо да се сдобрим, ние все по-често се скарваме с районирането, със съобразяването с планирането и географията на българското земеделие. Без непременно да ни го налагат. Историята и фактите в това отношение са категорични: четете географията. В самата Европа тя все повече налага територии и райони, сред които ние сме от „загубените, изчезващите, най-бедните, последния N-ски район" . Изтокът на Европа със Страшния си Северозапад. Великобритания води по богатство в тази карта, а ние сме сложили черни забрадки и плачем за нейния брекзит ежечасно. По-спокойно. Тя може да си го позволи. А ние: да хванем по-смело националния си интерес в Европейската територия. Да се вгледаме в себе си, в ресурсите си - по места.

Автор: Ваня Манолова