За родина на крушата се смята Кавказ. Крушовите плодове са били използувани от човека още в предисторически времена. В осмия век преди нашата ера Омир споменава в своите песни за овощни градини, в които се отглеждат круши. Старите гръцки и римски историци пишат за крушата още преди нашата ера. От Гърция и Рим крушата е пренесена и в другите части на Европа.

У нас крушата е разпространена повече в единични насаждения. За разлика от ябълката при нея са застъпени повече летните и есенните сортове. Дървесината на крушата е също много ценна, особено за мебелната промишленост.

Крушата се развива особено добре при топъл климат и при по-дълбоки и свежи почви с пропусклива подпочва. При нашите условия крушовите дървета рядко страдат от силните застудявания през зимата. Развиват се добре и на по-тежки и студени почви, но качеството на плодовете от круши, отглеждани на такива почви, е значително по-ниско. Крушата е чувствителна на студа, когато през лятото не е успяла да завърши вегетацията си. Това се случва, когато се отглеждат круши в по-тежки и студени почви.

Крушата (Pyrus) е мощно дърво, което в естествените находища достига до 15-20 м височина, а стволът понякога може да достигне до 1 м в диаметър. Някои от разновидностите му са храстовидни или полухрастовидни. В млада възраст короната на крушата обикновено е пирамидална, но със застаряването най-често добива кълбовидна форма. Леторастите са голи, рядко мъхнати, листата са твърди, напилени, най-често мъхнати и с по-светъл цвят от долната страна. Кореновата система достига на голяма дълбочина, по-голяма, отколкото при ябълката, особено, ако почвата и подпочвата са по-дълбоки, топли и проветриви. Кореновите разклонения обикновено излизат извън обхвата на короната. Редки са случаите, при които крушовото дърво дава коренови издънки.

Крушата започва да плододава към шестата до осмата година след засаждането на постоянно място, но при различните сортове този срок е различен. Дълговечността на дървото е по-голяма, отколкото на ябълката. Често тя живее до 60-80 и повече години.

Обрастващите плодни клонки са по-дълговечни, отколкото при ябълката. Спящите пъпки по лесно губят способността си да се развиват, затова при подмладяването се разчита повече да се развият леторасти от подрастващата плодоносеща дървесина. Със застаряването старата кора се нацепва на надлъжни ивици.

Крушовите сортове практически са самобезплодни (самостерилни) и дават плод само когато се опрашват с прашец от друг сорт. Затова не трябва да се създават едносортови крушови насаждения, а при разположението на сортовете да се постъпва така, както при ябълката.

Плодовете на крушата според сорта съдържат повече или по-малко каменисти клетки в плодовото си месо.

При крушата са известни около 30 диворастящи видове. При създаването на културни сортове са взели участие главно четири вида. Преобладаващата част от културни сортове е получена от обикновената дива круша.

Обикновената (дива) круша има широко разпространение в Европа и Азия. У нас в естествени находища е разпространена из цялата страна. Силно растящо дърво, което достига до 15 и повече метра височина. Дава дребни и тръпчиви плодове, които след беритбата омекват. През това време те получават благородно гниене, тръпчивостта им изчезва и добиват доста приятен вкус. Освен нея при получаване на културните сортове круши са взели участие още Китайската (пясъчната) круша, Снежната круша и Усурийската круша.

Крушата е един от най-ценните овощни видове. Плодовете съдържат много хранителни вещества - захари, минерални соли, плодови киселини , витамини и др. Крушите са много вкусна храна както в прясно състояние, така и в преработен вид. От тях приготвят компоти, мармалади, напитки, сушени круши и др. Те са прекрасна диетична храна за хора, които страдат от нередовен стомах. Крушовият плод е ценен и с това че се запазва в свеж вид продължително време. Като се започне от средата на юни - когато зреят най-ранните сортове, до края на есента има пресни круши.