Торене на земеделските култури.Как да торим соята за да получим високи добиви?.


Химичният състав на семето и останалата биомаса на соята се влияят от условията, при които се формира добивът, поради което за образуване на 100 kg семе се използуват различни количества хранителни елементи. Количеството при азота е от 7,2 до 10 kg, на фосфора - от 1 до 4 kg, а на калия - от 2,2 до 6,2 kg за 100 kg семе. При програмирането на добива на соята торовата норма се определя по същия начин както при фасула. Голямата потребност от фосфор и калий се дължи на повишените изисквания на грудковите бактерии. В случай на ниско съдържание на фосфор в почвата грудковите бактерии проникват в корените, но грудки не образуват. Фиксацията на азота протича с участието на фосфора в междинните продукти на фотосинтезата. Недостигът на фосфор задържа този процес. Калият участвува в придвижването на асимилатите от листата към корените за нуждите на грудковите бактерии. От това се определя и потребността от калий. При съдържание на фосфор и калий под 8-10 mg на 100 g почва внасянето на фосфорни и калиеви торове подобрява симбиозата. В слабо киселите почви молибденът е в свързано състояние и соята силно реагира на молибденовото торене в количество както при фасула.

Отношението на специалистите към торенето на соята с азот е различно, и се обуславя от получените данни при различни условия на провеждане на опитите. Фиксацията на атмосферния азот не може да покрие нуждите на соята, когато грудковите бактерии са недостатъчно, почвата е кисела и уплътнена, влажността е до 60% ППВ, количеството на основните макро- и микроелементи е под нормалното, температурата е ниска и са налице и други неблагоприятни фактори. В такъв случай минералното торене" href="http://www.agro-consultant.net/zemedelie/torene.html">торене на соята дава добър ефект.

При благоприятни условия за развитието на грудковите бактерии по корените на соята се образуват едри грудки с червен цвят. Червеният цвят се дължи на легхемоглобина - преносител на кислорода при окисляване на въглехидратите в процеса на азотфиксацията и е показател за активна симбиоза. На всеки милиграм фиксиран азот растението изразходва 10-30 mg въглехидрати. При активна азотфиксация около 30% от въглехидратите, образувани в растенията при фотосинтезата, се изразходват за свързване на азот от въздуха. Затова съществува тясна връзка между интензивността на фотосинтезата и азотфиксацията. Някои автори въведоха понятието общ симбиотичен потенциал (ССП) , с който се изразява количеството на грудките в килограми на декар, умножено по продължителността на техния живот в дни - kg /дни/ на декар. Смята се, че симбиозата е добра, когато ССП достигне 2000-5000 kg /дни/ на декар. Дневно в 1 kg грудки се фиксират 10-12 g азот, за отделни кратки периоди - над 30 g. При ССП 2000 kg /дни/ на декар и средна фиксация по 10 g на ден за целия период на вегетация от 1 декар посев се фиксира 20 kg азот, което съответствува на 250-300 kg добив на зърно.

През първите три седмици, когато грудките са в процес на образуване, потреблението на азот е около 0,5-1 kg на декар и се покрива от азота на семената (0,4-0,6 kg на декар) и почвения разтвор. Торене на соята с азот през този период не се налага, защото потиска грудкообразуването. Най-голям разход на азот има през периода на формиране на бобовете - дневно до 0,2-0,4 kg на декар. При 40-50 kg на декар жизнеспособни грудки това количество може да бъде доставено на соята по биологичен път. С напредване на фазата бобообразуване дейността на грудковите бактерии постепенно замира поради насочване на всички асимилати към семената и преустановяване на нарастването на кореновата система. Разликата между нуждите на растенията и количеството на продуцирания биологичен азот непрекъснато нараства. Растенията са принудени да използуват наличния азот във вегетативните органи. Установено е, че 70-80% от този азот се разгражда и се насочва към семената. Усилено се приема и азот от почвата, поради което подхранването рязко подобрява растежните процеси и увеличава добива. Според Вавилов при добив 300-350 kg от декар соята използува около 6-8 kg на декар почвен азот. В почвата остава със следжътвените остатъци не повече от 2-4 kg на декар т. е. създава отрицателен азотен баланс на почвата. Поради това, въпреки че соята най-често не реагира на азотно торене, за непрекъснатото повишаване на почвеното плодородие и поддържането на положителен азотен баланс се налага внасяне на азот. Количеството му зависи от запасеността на почвата, от планирания износ с добива и от остатъка след прибиране на соята. Когато азотът се внася предсеитбено, торовата норма не бива да надвишава 4-6 kg на декар, защото потиска грудкообразуването. На по-бедните почви и на поливни площи количеството на азота се повишава до 8-10 kg на декар. В този случай цялата част от торовата норма, предвидена за соята, се дава на предшественика, с което запасеността на почвата преди засяването на соята се подобрява и не се налага предсеитбено торене.

Добре е част от азота да се дава като листно подхранване на соята през втората половина на вегетацията, когато нуждата е най-голяма. При добив 400-500 kg от декар (рекордният добив е 680 kg от декар) соята изнася 35-40 kg азот, а при над 600 kg от декар 55-60 kg. Грудковите бактерии от известните сега щамове и сортове соя не са в състояние да произвеждат такива големи количества микробиален азот. Азотното хранене на соята в такива случаи е приведено на основата на минерален азот, за което са нужни торови норми около 80-100 kg на декар. Насочването на производството на соята към такива високи добиви ще породи възражения, понеже високите дози азот са опасни като замърсители на околната среда и са икономически неоправдани.