Коневъдство.

История на коня

1609411Преди около 600млн. години, в горите на Северна Америка живеело дребно тревопасно животинче, голямо колкото лисица, с по три пръста на предните лапи. Това, подобно на антилопа същество, се наричало еохипус. По същото време в Европа живеел друг подобен вид хиракотериум. От тези две животни произлязъл днешния кон. Ранните му предци живеели в горите и се хранели предимно с листа, а при опасност се криели в храсталака.

Постепенно, с промяната на климата се променяли и животните горите отстъпили мястото си на широки степи, където единственото спасение на дребните тревопасни било бягството. За да бягат по-бърз те започнали да тичат на пръсти”, като най-дългия от тях се развивал все повече, за сметка на страничните, а размерът на животното ставал все по-внушителен. Така преди около 2млн. години се появило съществото познато днес като equs конят.

За хората от каменната епоха конят не бил нищо повече от парче бягащо месо. Някъде около 3000г.пр.н.е. (началото на бронзовата епоха) много племена от Азия, а после и от Северна и Западна Европа започнали да опитомяват коне. Конниците се предвижвали бързо, ловували в непознати месности и водели успешни битки с другите племена. От тогава тръгват легендите за кентавъра конникът изглеждал свръхестествен на обикновения човек, пък и неговите сили и подвижност били многократно умножени.

Най-ранните изображения на колесници са открити по релефите на древните шумери (2500г.пр.н.е.) те били с четри колела, закрепени на неподвижни оси. По-късно хетите, асирийците и египтяните усъвършенствали шумерския модел, и около 1600г.пр.н.е. едноосната колесница се разпространила в цяла Азия. Когато били използвани за война към колелата се прикрепвали дълги остриета, които поразявали вражеската пехота , когато колесниците се врязвали в нея. До 1000г.пр.н.е. в Близкия Изток и Европа конете не се използвали за война.

През средните векове рицарите носели брони, тежащи до 60кг. и не можели да се придвижват без кон. Добре дресираното рицарско животно не само носело господаря си, но и му помагало много в боя конете безстрашно изпълнявали различни бойни фигури и поразявали много противници. Рицарската епоха приключила с появата на огнестрелното оръжие в началото на ХVв. Конницата започнала да се нарича кавалерия и съществува до днешни дни, макар че се използва главно за церемонии и почти никога в битки.

1193363През 1519г. Кортес стъпва на източния бряг в Мексико с отряд от 1500 пехотинци и едва 20 конника. Индианците, които никога преди това не били виждали кон сметнали ездачите за свръхестесвени същества и изпаднали в паника. Така конят станал незаменимо оръжие за испанците при завладяването на огромни територии. Конквистадорите яздели само мъжки коне, да яздиш кобила се сматало за позор и ако животното им загинело се налагало да поръчват ново от Испания. Тъй като това бил скъп процес кралят заповядал на всеки кораб, плаващ към Новия Свят да се натоварват по няколко кобили. Конете бързо се разпространявали по цяла Америка . Индианците постепенно спрели да се страхуват от тях започнали да опитомяват подивелите и дори да крадат домашни.

Първият трамвай се появил през 1832г. в Ню Йорк един единствен кон теглел по релси вагон с повече от 30 човека в него. Към осемдесетте години на ХІХв. такава държавна работа” имали над 100 000 коне в различни градове по света, но постепенно електричеството изместило животните.

Най-близък до външния вид на първо-коня, оцелял до днес е конят на Пржевалски. Той е висок около 130см. в холката, има гъста жълто-сива козина, масивна глава, тъмна грива и крака. Допреди 10 години този вид е бил смятан за изчезнал, но благодарение на развъдната дейност в няколко европейски и азиатски зоопаркове, сега са пуснати на свобода над 1500 животни, които живеят и се размножават благополучно в огромен резерват в Монголия.

Думите кон”, кобила” и жребец” са се запазили във всички славянски езици и имат индоевропейски произход, но в Русия например се използва лошадь”, което идва от тюркското алоша”.

Понитата са малки кончета, по-ниски от 147см в холката. Техния дребен ръст не им пречи да носят огромни товари (до двайсет пъти надвишаващи собственото им тегло) и да са изключително издръжливи на студ, влага и натоварване. Понитата имат изключително благ характер и не са претенциозни могат да живеят целогодишно на открито и имат прост рацион. Макар малко да приличат на играчки тези кончета са помощници на миньорите из подземните тунели на много места по света. Само в Англия работели над 16 000 понита. Ден и нощ дребното конче теглело мъничката си вагонетка и превозвало до 3000т на година, като за целта изминавало повече от 5000км под земята. Много от тези животни били слепи с години не виждали слънчева светлина.
И до ден днешен в някои райони на САЩ живеят мустангите диви коне, потомци на подивели домашни животни, доведени в Америка от завоеватели и преселници. Свободния живот е променил външния вид на мустангите, които са станали дребни и жилави, но са запазили приликата с арабските си братовчеди.

Знае се, че при температура приблизително 40,5 градуса мозъкът умира. Въпреки това температурата на тичащия кон може да достигне 45-46С. Животните, които се движат бързо обикновено имат разклонена артерийна мрежа, но при конете такова нещо няма. Конете имат съвсем друго свойство за хлаждане на кръвта в главата балончета с въздух, които спасяват мозъка от прегряване по време на физическо натоварване.

1983550Отивайки на война индианския войн отделял много време за подготовка на бойния си кон. Правел му магии за по-добро зрение, за бързина. Слагал му знаци за военния си статус и на местата, където е бил раняван. Завързаната на възел опашка означавала, че на коня седи войн, обявил война и готов да убива. Юздата често била украсявана с товар от скалпове, опашката с орлови пера. Повечето млади войни яздели направо на гърба на коня, макар че индианците произвеждали най-различни видове седла. Ласото, което било основно оръжие на индианския конник се правело от кожен ремък или сплетена конска опашка.

Когато престанали да се страхуват от тях, индианците започнали да ловят, купуват и крадат коне, които после развъждали според размера, цвета и нрава им. Получила се дребна, дружелюбна и много издръжлива порода с характерна окраска бяло с черни, кафяви или червени петна. Индианците яздели без седло и юзда, само завързвали тънък каиш на долната челюст на коня и с леки подръпвания и тихи команди го направлявали в желаната посока. Те били изключителни ездачи и дресирали конете си до почти невъзможна степен, когато животното чувало нашепване или чувствало леко изместване на тялото на човека и се ръководело от тези сигнали.

Източник: www.dog.bg

Източник: Всичко за конете:История на коня