Общуване с конете

Изследване на средствата за общуване между човека и коня

Тази книга е основана върху работата ми с конете в продължение на четирдесет години, последните двадесет от който бяха посветени на изучаването на способите на общуване на конете помежду си и с човека. Моята жена Лесли и дъщеря Педи, също непосредствено участваха в това изследване, именно заради това в текста се употребява местоимението „ние”

Моята мотивация беше много проста-аз исках да достигна по-добро разбиране на моите коне, за да получа по-добри резултати на състезанията; и впоследствие аз забелязах, че за това аз трябва да направя така, че конете да получават удоволствие от живота. Вече към края на нашите изследвания ние си помислихме, че нашата работа може да се окаже интересна и за други. Тази книга е написана с надеждата да е полезна на хората и те да могат да вземат нашата работа за основа. Х. Н. Блейк

Глава 1 / Част 1

Конете, моите учители

Възможно е някой да се усъмни в здравия ми разум, но конете са моят живот! За мен те са по-силен наркотик ЛСД и по- смъртоносен от хероина. Приятелите ми смятат, че моята зависимост от конете е довела мозъка ми до деградация. Но за разлика от другите наркотици обаче, за моята зависимост няма лекарство, защото без конете аз просто ще се превърна в жив мъртвец.

В най-ранните ми спомени конете заемат по-основно място от хората; орентирите в моя живот са конете, а не хората и градовете. Аз съм истински кентавър: получовек-полукон. Моя най-ранен спомен е как аз седя върху кон пред моя дядо Харви Блейк, тогава да съм бил малко повече от на годинка. И аз си спомням, че след това моя баща купи чистокръвен черен кастрат, който се казваше Мастърпис (Произведение на Искуството). Това беше много сложен кон, защото той биеше и с предните и с задните си крака всеки, който влизаше при него в конюшната. Аз тъкмо съм проходил когато съм станал причина за голямо притеснение в семейството: никъде не са можели да ме намерят. С времето моята майка и баща, а също така работниците от фермата и детегледачката, общп взето всички, който са ме гледали, са ме намирали в конюшната, спокойно играещ под яслата на Мастърпис.

Когато са се опитвали да ме вземат, Мастърпис с помоща на зъби и копита, е пресякъл техния опит. В резултат са ме прилъгали да изляза от бокса с бонбон. След това бокса на Мастърпис е станал моето любимо убежище, където съм можел на воля да играя под защитата на коня. Аз обичах да се намирам под копитата на страшния кон, целия изцапан с кал и щастлив. След това пораствайки до много непослушно момче, аз разбрах, че в бокса на Мастърпис мога да се скрия от наказание, а моята майка или гледачка да стоят пред вратата.И аз не излизах от там преди да получа обещание за ненаказание. Така, че от макък съм научил, че конете са моите приятели и закрилници.

През есентта на 1933 година бяхме на Брайтуотския пазар, където за два фунта се здобихме с малъко черено дартмурско пони. Разбира се я нарекоха Черната Красавица и тя се превърна в съветник, учител и приятел на цялото семейство. Независима по натура, тя можеше да си развърже всекя връв и възел и да си отвори всяка врата. Веднъж когато се опитвахме да я притиснем в ъгъла на градината, тя ни избяга през задната врата на кухнята, после през хола и излезе през парадния вход навън.

А когато се случеше да се разболеем, довеждаха понито в спалнята ни, в качеството на награда за послушание. Черната Красавица беше и непреклонна в спазването на дизциплина, тя наказваше за грешки при езда, като изхвърляше ездача си на земята, а след това покорно го чакаше отново да се качи в седлото. Тя от рано ме научи на това, че конете постоянно ще отмъщават за нарушаване на кодекса на тяхното поведение. Когато дойде времето да тръгна на училище, се оказа, че най-разумния начин да се добера до училището е яздейки пони. След година или две се присъедини и малката ми сестра и заязди зад мене. Ние винаги яздехме без седла, тъй като моя баща смяташе, че това е единственият възможен начин да придобием добър седеж. Ние се научихе да яздим тръс, галоп, да скачаме, много пресди да имаме седла. Вече на седем години на нас ни позволиха да седнем в седло. И така в течение на шест или седем години, преди на постъпя в пансион аз всеки ден яздих до училище. Понякога ако имахме голям късмет, се оказваше, че понитата са заминали на паша и ако времето беше хубаво, то деня се превръщаше в „червения ден в календара”, защото чудесно си изкарвахме времето без особенно да търсим конете.

Следващият кон, изиграл значителна роля в моето образование беше кафявата кобила от Ню Форест, наполовина чистокръвна, тренирана за игра в поло. С Честър беше сложно да се разберете в конюшната. Заради тънката си коже, тя инаше гъдел, затова се дърпаше и викаше, ако някой се опита да я почисти или да се доближи да краката и. Но тя беше първия кон с който имах истинска връзка и съпреживяване. След известно време аз разбрах, че мога да предвидя действията й, а тя на свой ред реагираше на мойте настроения. В резултат тя се превърна във фантастично спортно пони , а аз две години подред си добавях към джобните пари, вследствие на нейните успехи. В същото време когато имах Честър се появи още един кон, който ме научи на много. Веднъж кожодереца Берт Нюман, в продължение на много години продаващ коне на баща ми, който смяташе за прекалено хубави за да бъдат заколени, каза че има кафява кобила чистокръвна, четири годишна и е годот да я продаде на баща ми много ефтино за 10 фунта.

Баща ми му отговори, че има достатъчно от тези проклети коне и не му трябва още еднин. Берт му каза, че е готов да му го даде и за пет, баща ми му отговори: „Не, Благодаря!”. Търга завърши с това, че Берт оповавайки се на дългото приятелство се съгласи да подари кобилата на баща ми да и я изпрати веднага. Тогава бях на 13 и все още яздих до училище.Когато същата вечер се прибрах вкъщи, кобилата тъкмо я сваляха от колата. И след непродължителен спор, баща ми се съгласи на другия ден да я яздя до училище.

На сутринтта излязох на двора, за да хвана кобилата и да я отведа в конющната. Но вместо спокойно да си хапне от предложената порция овес, тя ме атакува мъчейки се да ме ухапе и удари с предните си крака. Аз я плеснах с нагайката по холката и и казах да престане да се държи като луда крава. След това я оседлах и спокойно си тръгнах на училище.

Буквално след час се обади Берт, той лошо е спал, заради чувстото си за вина, защото не е предупредил баща ми да не се доближава до кобилата- твърде е опасна. След като се изясни, че на тази кобила съм заминал вече на училище, той разказал цялата история. Фиарлес( Безстрашна) е убила своя предишен собственик, фермер от Девоншир и на Берт му платили, за да я отведе. Той е искал да я застреля веднага след като я разтовари от колата, но се оказа, че е дошъл представител от RSPCA, който е настоявал, че кобилата трябва да се умъртви по хуманен начин и в негово, на представителя, присъствие. И понеже това било невъзможно, Берт си спомнил за баща ми.

Аз яздих Фиарлес до училище следващите две седмици. Не отчитайки факта, че понякога искаше да отхапе от мен парченце или да ме срита, аз нямах особени проблеми с нея. Тя живееше при нас до самия си край и хиляди пъти ни се отплати, на два пъти ме предпази от сериозни травми, а веднъж даже спаси живота на баща ми. Баща ми се прибираше към вкъщи в закрита каляска, с впрегната в нея Фиарлес с малада кобила, която изведнъж е запрепускала, подплашена от камион на военен конвой. Фиарлес се е заела с управлението на каляската и с побегналия кон, между колите на конвоя. В крайна сметка е спряла другия кон. Тя го е направила или теглейки след себе си младата кобила, ако е трябвало да се завие наляво или биейки я с глава и хапейки, за да накара младата кобила да завие надясно. Поводите в ръцете на баща ми са станали напълно безполезни, след като младия кон се е паникьосал и е станал напълно неконтролируем. Но Фиарлес е съумяла да изконтролира ситуацията и да спре след две мили.

Фиарлес винаги е била малко кръвожадна, но втори такъв кон не съм срещал никога. От нашата първа среща си направих изовод, който помня и до днес: ако нямате страх от коня, ако сте уверен в себе си, вие ще се справите с всяка ситуация. Фиарлес беше много добър работник, затова и не планирахме да я използване за развъждане. Но веднъж когато тя беше вече на 11 години, чувството за неудовлетвореност е надделяло в нея и е избягала в съседното поле, където е пасяло стадо от едногодишни и двугодишни кончета. Сред тях беше и не напълно порасналия и необязден двегодишен жребец. Баща ми се кълнеше, че кобилата е взела със себе си и стълба. С една дума тя за една нощт някакси е успяла да накара младия Корсиканец (така се наричаше жребчето) да я обслужи. След единадесет месеца, тя преизпълнена с гордост и радост, си роди синче, а отпразнува събитието като отхапа от мен парче, когато се опитах да я доближа и поздравя.

Разбира се избрахме за жребчето единственото подходящо име: Фоли (Безрасъдство). Той беше на сестра ми Оливия и в следващите пет години си растеше и благоденстваше. На три години го обяздиха, а след това аз го научих да рита със задните си крака по команда. Аз можех да го накарам практически да се изтегне до хоризонтално положение, това беше мощен тласък, на който беше лесно да се задържиш на седлото. Когато бях на 18 това беше стандартния номер, с който покорявах момичетата. Баща ми играеше поло с Фоли, а сестра ми ходеше с него на лов.

Преди да замине на медицинска мисия за Нова Гвинея, Оливия реши да осъществи старата си мечта и да участва в прескачането пойнт-ту-пойнт. Тъй като тя тежеше 76 килограма, а на ръст беше 1,56м., идеята изглеждаше напълно ненормална. Но ако Оливия си вкара нещо в главата, да се спори с нея е безсмислено, така че тя записа Фоли в женския турнир в Екс Вейл. През този сезон фаворити в женските скачания във Вест Кънтри бяха два коня- Чинг Линг и Шефърдс Пай. Тези бяха очевидно по-силни от другите, така че останалите участници са се предали без борба. Затова пристигайки в Екс Вейл ние забелязахме, че в състезанието участват Чинг Линг, Шефърдс Пай и Фоли.

Оливия се премини в моите бричове и ботуши, като обилно закуси преди това. Аз не можех да предотвратя надигащата се катастрофа, затова моите инструкции бяха кратки: тя трябваше да се върне в падока и да ми върне нещата, дори и ако си счупи главата! И на всичкото отгоре тя реши да скача със седло за лов, защото с друго никога не е яздила! Оливия и Фоли бяха решили, че просто си участват в първокласен лов и затова около две и половина мили те минаха добре, с приличка скорост. В крайна сметка, примерно на половин миля от финала, Оливия е решила, че трябва да предприеме нещо, за да спечели. Тъй като Чинг Линг и Шефърдс Пай бяха пред нея на цяло препядствие, тази мисъл, от моя гледна точка, и дойде в главата малко късно. Но Фоли се спусна напред! Но той загуби замалко от двата фаворита. Аз не се наемам да предсказвам какво би се случило ако Фоли беше започнал борбата навреме. Аз съм повече от сигурен, че запалянковците, никой от който не беше заложил на Фоли, при друг изход от състезанито, щяха да линчуват Оливия, така че аз заключих: каквото и да става- все е за добро!

Двамата участника в тази авантюра си доставиха огромно удоволствие, а извода е в това, че ако ездача реши нещо твърдо, тогава добрия кон ще направи всичко за своя стопанин. Следващата година продадохме Фоли на наши приятели и продължи да си участва в лов много добре.

Скоро след случая с Фиарлес, моят баща разбра, че добре му се отдава да работи с трудни коне, затова в „Хорс енд Хаунд“ се появи обява: Купувам и превъзпитавам трудни коне!

През следващите 5-10 години на станциите Марток и Крукерн, всяка от който беше на около четири мили от моя дом, прииждаха коне, който се считаха за неуправляеми и негодни за обучение. По това време беше война, работната ръка беше малко, затова да взимам конете ходех аз, предварително предупреден, че трябва да ги водя на повод. Но тъй като ме мързеше, а и бях своенравен не можех да разбера защо трябва да вървя пеша след като водя кон със себе си. Така, с изключение на първата и последната половин миля, аз си яздих конете, който беха само с юар. А тайно аз получавах удоволствие и когато на следващия ден баща ми провеждаше първия си урок по възпитание с този кон, преди той да бъде безопасен за мен. Аз разбира се разбирах, че добронамереността на конете не се обясняваше с мойте достойнства, а просто с това, че след 10-12 часа непрекъснато лашкане по време на пътя, конете бяха готови да считат за най-добър приятел всеки, който ги спаси от този ужас и който поне малко ги погали.

След 10-минутен разговор и милувки аз се превръщах в техен приятел за цял живот и можех да правя с тях каквото си поискам. Това бяха коне в изявен ум и ярък характер, който ме научиха на много. Но най-главното, което разбрах, е че дружелюбието, добротата и твърдостта могат да изгладят всеки порок.

Следва продължение…..

Перевод: Ренета П. Томова

Talking with Horses.

A Study of Communication between Man and Horse.

(С) 1975 Henry N. Blake


Източник: В света на конете