Коне от конезавод КабиюкКабиюк е най-старата конеферма в България. Създадена е през 1864 г. от русенския валия Митхат Паша, за да снабдява с коне имперската армия. Докато текат последните десетилетия на отоманското управление на Балканите, в България, Румъния, Сърбия и Босна се пренася развитото в изкуство турско коневъдство.

Атовете, с които пътешественици описват турската войска да излиза на бой „като на сватба”, са едно от ключовите военни превъзходства на Отоманската империя. Както пише Робърт Баргрейв, левантийски търговец, „целият християнски свят не може да се мери” с тези коне, толкова многобройни и прекрасни, че „дори най-несъвършените сред тях биха превъзхождали всички английски атове”.

Кабиюк е мястото, където империята прилага своето изкуство в България. Днес празните, заспали алеи, обрамчени от вековни дървета във фермата повече напомнят поизоставен парк, отколкото военна конна база. Но в края на XIX в. тя е построенна именно като такава.

Когато Митхат Паша започва да търси площ за конеразвъдник, той използва една от известните по онова време техники: нарежда да се окачат парчета сурово месо по дърветата из целия район, за да види къде има най-малко мухи. Най-подходящото място се оказва на 13 км. североизточно от Шумен.

Конюшните, които се построяват солидно от камък, бързо се заселват с над 1000 турски коне. Отоманската империя отглежда на Балканите някои от най-добрите си чистокръвни породи – Караман, Узуняйла, Румели, Кастамону, и ги храни с произхождащата от полуострова трева райграс. По-късно тя ще се разпространи в Европа и САЩ, и ще се превърне в основна растителна култура, използвана при отглеждането на коне.

Когато Истанбул започва да губи земите на юг от Дунава по време на Руско-турската война от 1878 г., войските му отвеждат всички коне от Кабиюк със себе си в Анадола. Българите, радващи се на новопридобитата си независимост, заварват конюшните опразнени.

От този момент нататък Кабиюк следва всички завои в българската съвременна история. След безуспешен опит да бъде възстановен през 1880-те, през 1894 г. той заработва под зловещото име „Държавен конезавод, склад за жребци и ремонтно конско депо”, събуждайки във въображението Оруеловски сцени: гигантски стоманени калъпи пресоват лепкава каша от кости, месо, кръв и косми; работник в дочен комбенезон отвинтва гайка на корема на кон, руква машинно масло.

Българските власти осъществяват тази своя представа за Кабиюк последователно, и в началото на ХХ в. тук кипи генно инженерство. Освен атове, се отглеждат овце, говеда, свине и птици и са селектирани няколко от селскостопанските гордости на региона, сред които индустриално кръстените медно-червена шуменска овца и черна шуменска кокошка. По-късно фермата е прекръстена на „Държавен завод за добитък и депо за мъжки разплодници“.

Социалистическият режим на свой ред дава на конезавода името на комунистическия лидер Васил Коларов, който е роден в близкия град Шумен.

Търговската история на конезавода през годините е имала своите подеми и спадове, но забавното е, че в най-успешната й сделка през 1984 г. е намесен съветският държавен глава Леонид Илич Брежнев.

Всичко започва десетилетие по-рано, при откриването на Асуанския язовир в Египет. Тогава Гамал Абдел Насър подарява на Брежнев чистокръвен арабски кон в знак на благодарност за помощта при издигането на съоръжението. Няколко години по-късно България някак успява да сложи ръка върху жребеца Момент – единствения мъжки приплод, родил се от размножаването на египетския кон.

След известно напрежение, тъй като Москва си иска жребеца обратно, а София не го дава, Момент остава собственост на Кабиюк. Там той е продаден за рекордната тогава цена от половин милион долара на холандски коневъд. Той на свой ред, според съобщения в медиите, го препродава в САЩ за милион и половина долара.

Този търговски успех никога повече не се повтаря. В началото на демокрацията Кабиюк е превърнат в акционерно дружество, и корупция и лошо управление за малко да го ликвидират.

Конезавод Кабиюк-Шуменhttp://horses-bg.net/wp-content/uploads/2009/12/15129-300x224.jpgТака или иначе, конната ферма оцелява като държавна собственост, и сега развъжда четири породи – селектираната тук източнобългарска, чистокръвна арабска, чистокръвна английска, и полукръвна арабска (шагия).

Близо 30 хиляди декара земя са отделени за пасища и терени за обяздване.

През последните години в България са възстановени и създадени много конеферми, но никоя от тях няма този привкус на история, който се усеща по алеите на Кабиюк. Чувството не идва само от старите дървета и масивните конюшни, но от отпечаталата се слабост на някогашната българска монархия към това място.

В единствения на Балканите Музей на коня, който е на територията на парка, се пази военната колесница на втория монарх на съвременна България, Фердинанд Сакскобургготски.

Достолепната лятна вила на неговия предшественик, княз Александър Батенберг е първата постройка, която човек вижда при пристигането си в Кабиюк. В нея критикуваният от много историци като слабохарактерен княз взима едно от най-трудните си решения в историята. През 1885 г. той слага тук подписа си под акта за съединението на България с Източна Румелия – двете половини от съвременната българска територия, с риск да влезе в сериозен конфликт с най-важния си покровител по онова време, Москва.

Честото кралско присъствие в Кабиюк в края на XIX и началото на XX в. е придало на комплекса духа на провинциалната елегантност, характерен за изникналите по това време централно и източно-европейски курорти. В задните дворове на конюшните и построените за конярите къщи, обаче, човек може да се натъкне на бедността, с която живее голяма част от българската провинция днес.

Рядко посещавана от туристи , Кабиюк е истински град на конете, мястото, където те са господари и богове. Според признания на коневъдите в местния печат, тук всеки ден е Тодоровден (линк към свързана история – Тодоровден), а конете получават за рождените си дни по кофа стъргани моркови със захар.

Текст: Албена Шкодрова


Източник: В света на конете