Делиорманският кон е бил един от най-търсените на Балканския полуостров и в цялата османска империя. Славата му отдавна е прехвърлила границите на България. В миналото делиорманският кон се е отглеждал в Лудогорието. Лудогорието (Делиорманът) обхваща голям дял от Североизточна България, а именно земите между Дунав, Бели Лом, Провадийска река и Добруджа. Най-високата част на областта е Лудогорското плато, което е с надморска височина 250-350 м. и е наклонено към север и североизток. В тази посока надморската височина постепенно намалява и достига около 50 м при река Дунав. Климатът е умереноконтинентален. Лятото е сухо и горещо, а зимата сурова и студена. Някога тази област е била покрита с трудно проходими вековни гори, откъдето е получила и името си Делиорман - „дива гора" или „вековна гора".

Делиорманският кон притежава изравнени телесни форми. Той е примитивна изцяло местна форма коне. Делиорманският кон е продукт на специфичните местни екологични, теренни, почвени, климатични, растителни, развъдни и други условия.

Главата на делиорманския кон е типична, но се различава от типа на арабския кон. Тя е дълга, масивна , , със силно развити лицеви части. Челюстите са дълги с напълно права профилна линия. Очите са живи, малки и леко изпъкнали. Ушите са по-скоро дълги, отколкото къси, с широки основи, поставени различно. Ганашите са широки и груби. Гривата делиорманския кон на челото и шията е дълга и буйна и често закрива очите. Шията е средно дълга. Понякога е слабо замускулена. Делиорманските коне с такава шия държат главата си близо до земята. Холката е относително ниска варира от 120 до 139 см. Гърбът е широк и се възвишава постепенно от основата на холката към крупата. Крупата е леко надстроена, широка и силно свлечена. Опашката е ниско поставена. Тя е добре окосмена и дълга, като често достига земята. Дължината на гърдите е съразмерна с дължината на трупа, а дълбочината им е задоволителна. Крайниците на Делиорманския кон имат изключително здрави стави и копита. Характерно за делиорманския кон е енергичното и високо повдигане на предните крака по време на движение. Най-често се срещат коне с кестеняв цвят на косъма. Една от типичните особености на делиорманския кон, която се забелязва при почти всички индивиди е черната гръбна линия, започваща от върха на холката и достигаща опашката, широка 2-3 см.

Примитивните местни делиормански коне са били отглеждани от столетия насам на табуни в т.нар. хергелета, където изкуственият подбор е бил сведен до минимум. При тези условия за възпроизводство оставало най-жизненото потомство. Стадата делиормански коне са били съставени от около 30-70 кобили и един жребец. Те са бродили из горите и пасищата почти целогодишно. Делиорманските коне са осигурявали сами прехраната си. През студените зимни нощи те са били подслонявани в открити заслони, а когато снежната покривка е била голяма, делиорманските коне са получавали по малко слама. Когато снегът не е бил много дълбок, хергелетата са се пускали навън. За да могат да се нахранят конете са изравяли с крак под снежната покривка клонки, шума или трева. Делиорманският кон се е изключително невзискателен и непретенциозен към условията за живот. В същото време делиорманските коне притежавали необикновена издръжливост и енергия по време на препускане или работа. Делиорманският кон е бил използван повече за впряг, отколкото за езда. Този кон е бърз и с жив темперамент. Старите традиции за трениране и изпитване на т.н. юрукчийски коне са утвърдили у делиорманския кон голяма издръжливост за бягане на дълги разстояния. Делиорманският кон пробягва разстояние от 6 км за 8 мин. Впрегната конска двойка с товар около 650 кг. изминава разстояние от 35 км в непрекъснат тръс за 2,5 часа без видима умора. Използването на конете за впряг, вършитба и др. започва след навършването на 4-годишна възраст и продължава често до 20-25 години. Делиорманските коне почти не боледуват. Кобилите раждат по едно малко обикновено през май, като то често се ражда и се отглежда без никакви грижи от страна на човека.

Качествата му на непретенциозен, издръжлив и пригоден за различни видове работа са запазили делиорманския кон няколко десетилетия след Освобождението в чисто състояние. По-късно е започнало кръстосването му с арабски и с източнобългарски жребци. За съжаление, делиорманският кон се смята за изчезнал от нашата страна.