Тази книга е основана върху работата ми с конете в продължение на четирдесет години, последните двадесет от който бяха посветени на изучаването на способите на общуване на конете помежду си и с човека. Моята жена Лесли и дъщеря Педи, също непосредствено участваха в това изследване, именно заради това в текста се употребява местоимението „ние”
Аз бях някъде на 14 когато при нас се появи кон, който не се отличаваше нито с ум, нито с ярък характер. Но този кон заложи основния фундамент за моето общуване с конете за в бъдеще. Това беше чистокръвния жребец Зе Тоф, а при нас той попадна защото беше невъзможно да бъде хванат. След една седмица престой аз започнах да го уча да се доближава до човек. Той си пасеше самичък на поле от два акра. Аз започнах веднага след закуска и девет часа подвед ходих назад напред след Тоф по цялото поле. Когато ходех аз, ходеше и Тоф, за да не го хвана. След половин час такова ходене, аз така му омръзнах, че той се мърдаше вече ако прекалено много се приближа, но все пак той бягаше и бягаше.
Хенри Блейк
На всички е ясно, че при съвместното живеене на човека и коня, се поражда общуване. Първо човек общува с коня чрез гласа си и базовите команди, който животните усвояват чрез обучение, като например „стой”, „ходом”, „тръс” ит.н. Коня научава тези думи и ездача се надява той да им отговаря. В същото време човек се научава да разпознава някои звуци, който ползват конете. Той бързо се научава да разбира приветственото цвилене, яростния вик, въпроса:”има ли някой там” и др.
Най-ярък урок за взаимно обучение сред конете ни покзваше Ростелан, който беше на жена ми. Когато на Крок Бег лова престана да му носи удоволствие, заради развиващия се артрит, се наложи да му намерим заместник. За наше щастие разполагахме с породистия уелски кон Трифейс Давид, който можеше да стане прекрасен заместник.
Неговото трудно произносимо име сменихме на Ростелан, идващо от местност недалече от дома на жена ми.(Крок – пък е името на дома й). Навремето тригодишния Ростелан дойде при нас заедно с още девет напълно диви коне.
Няма друг народ като българския, който да одухотворява така потребността от кон. Това е устремът, но не агресивността и бруталността, а прицелността и победата! Конят съхранява в опашката си орендата и в такъв случай знамето с конска опашка на прабългарите не е просто „идолопоклонство“. Това знаме е водителското начало. Прабългарите са оставили безпогрешен календар, където е запазен култът им към някои животни – всеки месец е с едно животно.